Когато дойдат есенните дъждове, дългите студени протяжни мрачни дни, сякаш отново се раждам. Сивото ме вдъхновява, създава ми такова добро настроение, че не искам да свършва. Не си спомням слънцето и топлината, забравил съм жегите и тяхната отчайваща лекота. Когато е мокро и всички вървят по тротоарите с наведени глави, аз слушам капчуците и поглеждам нагоре. Няма лъжа и измама, там са надвесени непромокаеми облаци, бронирани облаци, през които нищо не може да премине, нито самолет, нито птица. Светът е под тези облаци и е станал съвсем измерим, няма я онази откачена безкрайност, онова умопомрачаващо незнание какво ли има оттатък звездите и оттатък оттатък. Толкова се страхувам от тези мисли, че бързам да ги пресека, преди да е станало късно. Защото ако умът ми се изгуби оттатък оттатък, след края на този видим безкрай, зад милионите километри, галактики и квадранти на Вселената, как после ще се върне тук долу на терасата ми, откъдето е поел към това безотговорно пътуване?

И това също е една от причините да обичам толкова неистово лошото време. Светът си има похлупак и е абсолютно измерим и разбираем. Там е горе, тук е долу и всичко е ясно. В такива дни мога да гледам захласнато дъжда и чадърите на хората по цели часове без да ми омръзне и всъщност никога не ми омръзва. Идва ми тогава много често да извърша нещо спонтанно, непланирано и ако не бяха тривиалните всекидневни отговорности към другите хора около мен, със сигурност щях да осъществявам намеренията си. Като например хей така, докато слушам по радиото, че тук долу е четири градуса и дъждът ще продължи още две седмици, а там горе по върховете е минус десет, да се вдигна от топлото си кресло, да метна една раница топли дрехи в колата и да се фейна накъм тези върхове, за да докосна похлупака на света с ръка.

Никога не съм бил на Мусала. Но в един такъв порив ще отида до подножието, докъдето се стига с автомобил, ще съм там около 2 сутринта, ще се облека добре, ще си взема фенер и калорични провизии и ще тръгна да го изкачвам. Знам, че там един километър се минава много бавно. Пътят е стръмен, въздухът е разреден, но няма да се предам. Ще съм горе точно за изгрева. Един сив и почти незабележим изгрев, точно такъв, от какъвто се нуждая. Стига с тези резки граници. Престанете с тази категоричност, нереална е. Дъждът горе ще се е превърнал в сняг, но и снегът не е цветен, така че и него го харесвам. Ще стигна горе. И ще гледам. И ще разбирам всичко.

Всичко е много лесно

Всичко е много трудно

Уж знаеш какво трябва, като че ли си наясно

Но смисълът отново избягва и все ти е тясно

Имаше един такъв виц. Две чавдарчета изпили по седем осем бози, бозата съдържа, знаете, някакво минимално количество алкохол. И едното се заклатушкало до касата на сладкарницата, погледнало продавачката тежко и заповядало: "Още две бози и "Сладкопойна чучулига" до дупка... " Само помнещите комунизма могат да го разберат.

А сега седя на открито и си пускам годишните времена на Вивалди под един триметров чадър край тротоара. Обаче и това като сладкопойната чучулига също не е поп-фолк. И леко се срамувам, защото като не е поп-фолк, минувачите ще ме погледнат сякаш съм някакъв маниак, затова си го пускам по-лекичко до момента, в който спре да ми пука и си го увеличавам до нормално звучене, а кой както иска да ме гледа... Учудих се просто на факта, че да слушаш такава музика вече извиква срам.

Както се вижда от започнатия роман-пътепис, твърде много обичам да карам стария си велосипед по междуселските пътища. Да изминавам по 50 и даже по 100 километра за един ден. Пейзажите се сменят, тялото се уморява и е съвсем приятно.

Та така и онзи ден. И в тия пътешествия напролет навсякъде срещам змии. Предната нощ сънувах две три змии. И като здравомислещ не си падам по тълкуването на сънища. Сънуваш нещо и готово, там си остава.

Обаче в същия ден след съня яхнах велосипеда и видях змиите. Същите от съня ми. Минавам покрай тях, те се припичат на слънцето и не им пука. Много от тях ги размазват автомобилите. Харесва им на припек върху асфалта. Топлят студената си кръв.

"Змийййоооо! - викам й аз силно - Ти знаеш ли, че те сънувах ма!"

Но въпреки че се обръщам така приятелски към тях, са ми някак страшни...

Дякон Андрей Кураев

Всеки от нас има познати и даже роднини, които гледат с недоумение на нашите събирания в храма. На техните лица е изписано дълбоко неразбиране, а понякога и възмущение. Понякога то се излива в думите: „Е, добре, увлякъл си се във вярата, така да бъде. Но защо е нужно да се ходи в храма, да се губят толкова сили и време за това?! Ето аз, например, също съм вярваща. Но аз вярвам с душата си. Бог е в душата ми и не ми трябват никакви външни ритуали. Да си спомним думите на сатирика Михаил Задорнов: „За общуването ми с Бога на мен не са ми нужни никакви посредници!“.

Как да обясним на такива хора нашето поведение?

(откъс от роман-пътепис)

Лев Николаевич и Фьодор Михайлович в България през 2010

Диалогът

- Федя, как може да си такъв капут? – попитал Лев Николаевич насред площада на Ясна Поляна в България през 2010 година.

Всъщност не, не попитал така. Попитал така:

- Фьодор Михайлович, защо сте толкова краен и какви са тези шантави настроения у вас? Никаква уравновесеност, никаква хармония. Крайност след крайност и пълна истерия? На какво прилича това? Претенциите ви са нескончаеми.

- Не знам, Лев, не знам – въздъхнал Фьодор Михайлович унило. – Представа си нямам. Но знам, че така като те гледам, ми идва да те сритам, овен такъв.

Той също не казал точно това. Думите му в действителност били:

- Лев Николаевич, вие с вашата липса на съпротива и с овчата си муцуна ме предизвиквате да бъда груб. Нарочно го правите, нали? За да ме дразните! Може ли нормален човек да види такъв несъпротивляващ се и кротък индивид като вас и да остане равнодушен? Че вие плачете някой да ви изтресе с юмрук между очите.

А. К. Хайде веднага да изясним: аз също не съм свещеник. Така че моите отговори не трябва да се възприемат като опит на човек, добрал се до късче власт, да не допусне другиго до това късче. Говоря за това, което и аз нямам. Самият аз спадам към тази част от човечеството, която не извършва църковни таинства, тоест към тази част, към която спадат и жените.

Живея. Друго не знам какво да кажа. Занимавам се със суетни неща като всички останали. Пиша статии, за които ще трябва да си нося отговорността. За всичко се носи отговорност.

Чудя се дали да остана в България. Докато се чудя, времето си върви. Каквото е такова е, не ламтя за голямо имане и много вещи, не са ми изтрябвали. Повече ми се ще да има смисленост в действията ми. Както в моите, така и в тези на близките ми.

Това е най-бавният блог из целия интернет. Не бързам за никъде. Не мога да повярвам, че съм на 37 години вече. Невероятно хубаво е да сме живи. И те така те.

Светът се опитва нещо

да ми продаде, хилнат

зад излъскана витрина.

Но на мен притрябвало ли

ми е нещо от него,

че аз всичко си имам!?

Два ангела си имам,

два ангела, на които

казват, че съм им

баща, но може ли

човек да е баща на

ангели?

И една фея си имам,

вълшебница, която не

спира да ме главозамайва

мене безпомощния.

Кажете ми вие на човек

с два ангела и фея може

ли изобщо светът зад стъклото

нещо да предложи?

Сложих номер едно, защото това е прекалено дълга тема. Има отражения и измерения във всички места, където живеем и се движим.

Реших да започна с едно от най-отдалечените, но всекидневни места. Отдалечено е, защото не му обръщаме внимание или си казваме какво толкова, това е само незначителна част от битието ни. Или си намираме други оправдания, за да омаловажим темата.

Става дума за инструментите на ежедневието ни. Седим си пред компютъра ден след ден, работим, цъкаме по копчетата. Изкарваме си хляба пред тази машина или само се забавляваме. Но или избягваме да се ограмотяваме като как точно работи тя - в рамките на потребителската култура, или дори да знаем как работи, не ни пука, че вършим нещо нередно. Или нехаем за неудобствата, които сами си създаваме.

Помислих, че щом съм стигнал дотам, ако случайно видя работещ телевизор, да взема дистанционното и да спра звука на рекламите, редно е да направя следващата крачка към своята цялостност. Човек трябва да се побрибира, да се посвива в себе си, да потърси личните си граници и да си стои в тях. Омръзнала ми е разпокъсаността. В един момент ще съм принципен, а в следващия ще сторя нещо, което е прекалено далече от тези принципи... Лицемерно и шизофренично идва. Сякаш нямаме сили да се посместим в себе си.

Няма да стана линукс активист и да пиша по форумите за свободен софтуер, понякога ми се е искало, но предпочитам да бъда обикновен, некоментиращ потребител. Само ще се похваля. От няколко месеца насам, от пролетта на 2010 окончателно скъсах с ползването на собственически софтуер на личния си компютър. Няма да се вманиачавам, не ми е това ролята, да си я играе Столман тази роля, допада ми неговият хъс - затова примерно ще призная, че ползвам линукс дистрибуция, която си идва с инсталиран флаш на браузъра, а флаш технологията е собственическа. Столман не би я ползвал.

Само че аз не съм фундаменталист и само ще се огранича да ползвам добавка на файърфокс за блокиране на флашовете - така не виждам рекламките по сайтовете, а ако искам да гледам клипче в ютюб или вибокс, натискам плей върху добавката и то тръгва.

От няколко години издържам семейството си с помощта на свободния софтуер Joomla! - система за управление на съдържание. Не съм разработчик, нито програмист, а най-редови потребител. Променям тук там нещо по кода, колкото да си донастроя системата според изискванията, променям външния вид. Всеки може да се научи да го прави. И един такъв сайт, направен изцяло от мен с помощта на свободния софтуер, ми служи за офис.

Следващата стъпка беше да се замисля дали след като това нещо, този код написан и оставен да се ползва без пари, е толкова важно за мен, не трябва да обърна внимание и на другите програми, които ползвам.

Така се разделих с уиндоус. Мога да си позволя да купя лиценза на уиндоус. Мога да си позволя и някой от продуктите на Джобс. Но няма да го направя по "идеологически" причини. Предпочитам да се играе лесно и честно. Не ми харесва идеята да бъде сложно и измамно.

Линукс минт е базиран на Убунту, което е базирано на Дебиан.

Линукс минт е дистрибуция, която ми предоставя инструментите, от които имам нужда. От няколко месеца насам не забелязвам операционната система на компютъра си. Тя не ми напомня за себе си. Не ме кара да се грижа за нея. Да се страхувам да не се зарази. Изглежда перфектно и се държи перфектно. Никога не е късно да преминеш към свободен софтуер, нищо, че малко закъснях, все пак сме 2010 година.

Използването на гну/линукс ме направи малко по-събран и цялостен. Това си е победа. Защото е важен всеки детайл.