С чуканчета не се лети

И пера не ми израстват

Откакто ги подрязаха, май забравих

Как се правеше

Мах надолу

И мах нагоре

Вярно, че така беше

Да е жив и здрав човекът с ножицата

Тоя истински приятел,

Дето ни отгледа в птицефермата

Смешна история

Мах нагоре и надолу

С голите чуканчета

А перата не израстват

или

Кутия за лоши мисли

21. 04. 2010

Събуждам се с усещане, че ще пътувам. А пътуването винаги ме е вдъхновявало. Паля стария си опел, намърдвам се удобно в седалката и тръгвам. Тръгвам от Бургас, въпреки че не съм бургазлия. Защото сърцето ми завинаги ще си остане в Северозапада. Опелът полита. Пускам си Любе. Маршрутът ми е невероятен. До Хасково може да се стигне и по някакви цивилизовани и скучни пътища. И понеже не обичам цивилизацията и скуката, отпрашвам по един космически път. Бургас – Средец – Голямо Крушево – Златиница – Елхово – Княжево – Тополовград – Хлябово – Българска поляна – Черепово – Българин – Харманли – Стойково – Подкрепа – Хасково. Около 200 километра из Странджа, Сакар и началото на Източните Родопи. Из шантавите и огрени от слънцето селца, градове, гори и баири. Усещането, че си на друга планета, по-съвършена и хармонична, е обсебващо. Любе винаги са ме разплаквали. А в тази обстановка им беше още по-лесно да го направят.

Само това е важно - да пишеш. Въпреки ежедневните шумове, въпреки отнемащите времето ти предмети и хора... Въпреки мобилните телефони, по които се обаждат приятели или други, от които си изкарваш хляба, въпреки автомобила, с който трябва да закараш семейството си някъде през почивните дни, напук на шарения и разсейващ екран на компютъра, на който пишеш...

Децата ти имат нужда от теб. Жена ти има нужда от теб. Родителите и роднините имат нужда от теб. Задоволяваш нуждите им, край тях си, но въпреки това пишеш. Защото трябва да пишеш. С една трета от мозъка си мислиш за следващата работа, с която да си изкарваш хляба, с втората трета мислиш какво и как да напишеш, а с третата трета внимаваш да не се спънеш и слушаш думите на околните.

И ако успееш да си откраднеш няколко мига, в които да седнеш и съсредоточено - доколкото можеш - да напишеш това, което си замислил, значи си успял. Ако не успееш, не си успял.

Когато заявявам, че "високата" литературна критика ми се струва безцелно и безсмислено занимание днес, не позирам. Мнението ми е такова. Излизат книги с критика - мои познати издават такива книги. Запознавал съм се с тези критици и писатели, защото са пишещи и ми е трябвала среда. Средата обаче често вреди. Затова се срещам рядко с хора на литературата... Както и да е - отклоних се. Идеята ми е, че техните издадени в книги критически рецензии са ми дълбоко безинтересни. Те рядко пишат за литературата, която обичам. Най-често пишат за някакви свои прекалено литературни любими неща. Не знам каква е аудиторията им, може би нищожна.

Може би е нищожна аудиторията и на останалата българска литература - съвременните автори. Стефан Цанев не е сред тях. Той продава големи тиражи, защото обича да пише квазинационалистически и да се заиграва с евтини чувства. Доходно занимание все пак.

Но има и добра българска литературна и кинокритика. И тя е в интернет.

Ето и две статии от любимите ми критици:

Литература:

http://liternet.bg/publish8/vtrendafilov/literatura.htm

Кино:

http://liternet.bg/publish4/bgyrdev/kino/emir-kusturica.htm

Габриел Гарсия Маркес

На третия ден, откак бе заваляло, толкова много раци бяха избили вътре в къщата, че Пелайо трябваше да прегази наводнения двор и да отиде да ги изхвърли в морето, защото новороденото вдигна температура през нощта и те помислиха, че е от зловонието. Тъжен бе станал светът от вторник насам. Небето и морето се сляха в едно общо пепеливо цяло, а пясъкът, който през март блещукаше като звезден прах, се превърна в каша от кал и разложени миди. По обед толкова силно притъмня, че когато Пелайо се прибра в къщи, след като изхвърли раците, дълго се взира да разбере какво беше онуй, дето мърдаше и пъшкаше в дъното на двора. Трябваше да отиде съвсем наблизо, за да разбере, че това беше един съвсем стар човек, паднал по очи в калта, който се мъчеше да стане, но не можеше, защото му пречеха огромните криле.

Февруари и март са създадени, за да страдаме. Това са месеците, в които човек може да се побърка от скука и депресия. Сивотата на дните дотолкова ме смачка, че единственото, което ми остана, бе да напиша стихотворение на тема колко омерзителни могат да бъдат февруари и март. И как се надявам все някога да свършат. Изпълнено с надежда стихотворение. Най-напред обаче, като един вид езикова подготовка за стихотворението, реших да направя бегъл преглед на частите на речта, като се възползвам от всички интенции и инсинуации, които могат да се възпроизведат от тези части, за да убия най-жестоко още няколко минути от февруари и март. Без подготовка не пише ни един сериозен поет. А напоследък дори несериозните започнаха да си обръщат повече внимание и да се подготвят граматически и психически за създаването на новия стих. Защото създаването, творенето и креативността не са прости занимания. Ако бяха прости, сам Бог нямаше да се занимава с тях. 

Предлагам следния литературоведски текст на вниманието на учениците, за да могат да си гарантират двойката по литература. Все пак даскалът в мен не ми дава мира и ръцете ме сърбят да анализирам. А знам колко трудно напоследък се изкарва двойка...

В началото се появява Призракът. В онези диви атехнически и лишени от полупроводници времена е било доста трудно да го произведат и пуснат в действие. Но трудно не означава невъзможно. И Призракът започва да броди. И да призовава за мъст. Няма преки доказателства, че изобретеният Призрак и законният незаконно утрепан крал на Дания са едно и също лице. Авторът твърди, че лицата съвпадат, тоест, че е едно лице. Но може ли дори един Автор да знае цялата истина за Призрака?

Както и да интерпретираме Призрака, налице е един неоспорим факт - той е създаден и програмиран да броди. Създаването на призраци е наука и изкуство, добило великански размери през последните три века. Един доста успешен призрак обикаляше Европа и планетата в продължение на цяло духовно хилядолетие. Неговите остатъци още дишат и пърдят тук-там, а метастазите му са си все така червенобузести и помръдват палаво с камшичета, опашчици, реснички и пипалца.