Всъщност исках да разкажа как полетях. Вместо това започнах да разказвам за велосипеда си. Велосипедът няма криле. Ако обаче разполагаш с достатъчно силно въображение, можеш да си представиш, че летиш, докато караш велосипед. Не е същото като да летиш наистина, но поне е някакъв вид летене.

Познавам по-отблизо двама човека, които обясняват целия човешки живот и всички човешки взаимоотношения, като ги сравняват с животинските взаимоотношения и животинското поведение. Единият е стар, наближава 60, бивш номенклатурен кадър, комунист, закърмен с диалектика. Той обича да гледа по National Geographic как лъвът настига антилопата и я поваля. Как зебрата се грижи за малките си и ги учи да оцеляват. Или как семейство сурикати стоят и дружно зяпат изгрева на слънцето. Може да го прави по цял ден. Така му се изясняват много от механизмите на света. Така започва да разбира защо хората в определени ситуации постъпват по определен начин. Вторият човек, който винаги търси аналогии с животните, е млад, около 35. Бивш възпитател и превъзпитател на кучета. Понастоящем психолог, работи в МВР и основното му задължение е да накара престъпника да си признае, за да може да бъде обвинен в съда. Има голям успех (както някога с кучетата) и почти всеки негов разпит завършва с подписани самопризнания. Попитах го как така феноменално успява да накара и най-закоравелите убийци да пропеят като славейчета. Отговори ми, че се държи мило с престъпниците, показва им добро отношение и те сами започват да си признават всичко. Явно им харесва да ги смятат за хора. Не за животни.

Чайките в Бургас са твърде самонадеяни

Крякат, сякаш предчувстват края на света

Светът свършва, така или иначе

И затова всички живеят като за последно

Февруари и март са създадени, за да страдаме. Това са месеците, в които човек може да се побърка от скука и депресия. Сивотата на дните дотолкова ме смачка, че единственото, което ми остана, бе да напиша стихотворение на тема колко омерзителни могат да бъдат февруари и март. И как се надявам все някога да свършат. Изпълнено с надежда стихотворение. Най-напред обаче, като един вид езикова подготовка за стихотворението, реших да направя бегъл преглед на частите на речта, като се възползвам от всички интенции и инсинуации, които могат да се възпроизведат от тези части, за да убия най-жестоко още няколко минути от февруари и март. Без подготовка не пише ни един сериозен поет. А напоследък дори несериозните започнаха да си обръщат повече внимание и да се подготвят граматически и психически за създаването на новия стих. Защото създаването, творенето и креативността не са прости занимания. Ако бяха прости, сам Бог нямаше да се занимава с тях. 

Макар че Анубис не е чакàл като в легендите, а едно прекалено обикновено куче с неизвестна порода, искам да ви разкажа повече за неговата приятелка, вехтошарката, която събира стара хартия от клошарите и им плаща по 5 стотинки за килограм. Искам да разкажа за нея, защото по неслучайно стечение на случайностите взех, че й задлъжнях с един разказ. Не обичам да съм длъжник, а и дълговете са предназначени за това – да се плащат. Тя дори не подозира, че й дължа този разказ. Смята, че съм й длъжен с извинение. А аз й се извиних веднага. Не знам дали е приела извинението ми. Ако ще да го приема. Не ме притеснява фактът, че може би ме мрази. Само малко ме натъжава. Натъжава ме в рамките на допустимото. Ни повече, ни по-малко. Ако не знае да прощава, проблемът си е неин. Но и донякъде мой. 

Вървяло си Еженцето по тревичката и си пеело:

- Вървя, вървя по тревичката и пея си, пея си аз, вървя, вървя по тревичката и пея си, пея си аз! Вървя, вървя по тревичката и пея си, пея си аз… А! Шосенце! - възкликнало Еженцето, когато стигнало до шосенцето.

Дъждовният есенен ден 1

Жената, която правеше торти

Сделано в СССР

Не съм алкохолик

KZX

Прасета в космоса

Митичните същества на Северозапада