Когато станах на 15, се отказах от бизнеса при баба и се хванах за първи път на работа в производствено предприятие. Наричахме я пашкулната фабрика. Хората, които отглеждаха буби за коприна, предаваха пашкулите си във фабриката. Ние товарехме чувалите в камиони, разтоварвахме ги във фабриката и ги изсипвахме да се сушат в едни огромни машини. За един месец труд получих 90 лева заплата. Беше ме яд да ги харча, като знаех, че съм ги изкарал с много усилия. Приятната миризма на сурова и сушена коприна все още мога да я усетя, като затворя очи.

На следващата година през лятото за един месец изкарах чисти 220 лева. С още по-голям зор, понеже работата беше на полето. Събирахме бали слама и ги товарехме на трактори. Много бали, много трактори. И заплатата си беше добра. Трудът на полето е различен от всичко друго. Земята ти дава сили. Миризмата на пръст и на окосено сено също не е за изпускане. Болката в мускулите и костите извисява духа.

На 18 се хванах за първи път като сервитьор в Созопол. Излъгах, че имам опит и шефът ме назначи. Като ме видя как нося таблата с две ръце, се хвана за главата, но беше късно. Изкарах си дневната надница. Изкарах още два дни, в които много клиенти останаха недоволни и малко по-малко останаха доволни от моите услуги. След двата дни на прага на ресторанта застана едно симпатично русо момиче и в очите на шефа си прочетох своята съдба. Прати ме в кухнята да мия чинии. На петдесетата чиния се измъкнах незабелязано и си плюх на петите. В другия край на Созопол също търсеха сервитьор. Вечерта след смяната управителката на ресторанта ме попита дали не съм учил някъде за сервитьор. Казах й, че само съм минал ускорен курс. Всички клиенти бяха доволни. Дори когато пусках балтията в действие. Никой никога не се усъмни. И бакшиши оставяха. Защото се усмихвах винаги. Защото не вървях, а тичах. Навъртах по 30 километра на ден между масите и кухнята. Сервирал съм на Хачо Бояджиев. На Рашко Младенов. На бате Влади и хиляда изненади... На много хора сервирах. На Радой Ралин също така. На литературния критик Михаил Неделчев. Все големи имена, честна дума. Доволен съм от живота. Не всеки е сервирал на такива видни личности.

Дори смятам, че сервитьорството е една от най-достойните професии. Всеки на някого нещо сервира. Журналистите сервират новини и статии. Политиците сервират поредните лъжи и закони. Учителите сервират знания на учениците. Проститутките сервират други неща. Всички ние сме по някакъв начин сервитьори.

На 22 започнах да сервирам тухли и вар по строежите на вилите в Арбанаси. Парите, дето татко ми ги даваше, за да уча в Търново, не стигаха за купони и трябваше да доработвам. Сутрин ни взимаха с микробус от Търново и ни откарваха в село Арбанаси. Там Цанко Цветанов и Балъков си строяха вили. Задълженията ми се състояха да нося каквото наредят майсторите – все тежки неща. Вилите бяха огромни триетажни сгради във възрожденски стил. С вътрешни басейни, мезонети, колони, хиляди стаи, бани и тоалетни. Вижте, копелета, казвах на другите студентчета, с които работехме – вижте хубаво тези красиви къщи и го запомнете – вие никога няма да живеете в такива! Вечер ни откарваха обратно, техническият ръководител ни даваше на ръка надника от 15 лева и се разбирахме за следващите дни. В Арбанаси всичките къщи на богатите струват страшно много милиарди – това ни каза веднъж една местна уредничка на музей. Арбанаси е нещо като резерват. Но не точно архитектурен. Съвсем в реда на нещата ще бъде след време да сложат бариери и ограждения и да се влиза само с пропуски в селото. Спечелените 15 лева бяха най-щастливо харчените пари в живота ми – само за храна и ракия.

През следващите години и десетилетия се заредиха всякакви работи и професии, с които съм изкарвал по някой лев да имам за хляба. Интересно е, че тези работи вече не бяха свързани с физическо натоварване. Което много ми липсва. Без физически труд се затъпява. Освен това умственият труд е враг и на добрия външен вид. Най-накрая го разбрах – това е причината интелектуалците да изглеждат смотани.

Веднъж за превода на половин изречение взех от собственик на ресторант 20 лева. След това от кандидат за кмет в голям град взех 120 лева за няколко часа работа с корела по неговия предизборен плакат. А най-приятно изкараните ми пари са от екскурзиите, които организирам на чехите и словаците през лятото. Въпреки че познавам маршрутите до втръсване, въпреки жегата и отговорността да откарам и върна хората живи и здрави, печалбата е наистина мотивираща. Нали така се казва – мотивираща. Когато точната сума е тайна. Пари да искаш – всякак се изкарват. И по втория, и по третия начин...

А напоследък едни хора ми дават пари за писане на телевизионни сценарии. Горе-долу се справям. Криво-ляво се получават предаванията. Според някои са добри. Според други с по-високи критерии не струват. На мен ми е все тая. Важното е да ги пиша с желание. И да си взимам хонорара, понеже още няма измислен заместител на парите в този свят. Мразя този кръговрат – ядеш, за да работиш, работиш, за да ядеш. Между двете дейности не бива да има пряка връзка, ако искаш да запазиш достойнството си. И да бъдеш джентълмен. Баба ми беше джентълмен. Пиша и не искам писането да е свързано с парите. Когато изгубя вдъхновение, почвам да си го търся. Пускам обяви в медиите – търся изгубено вдъхновение, отговаря на името Муза, голямо морално възнаграждение за този, който ми го върне.

С тази трудова автобиография кандидатствам във вашия вестник с надеждата да ме одобрите и да ме публикувате, че да изкарам някой лев да имам за хляба. Ако не ви се намират свободни работни места за интелектуалци, искам да ви уведомя, че имам готовност да започна на каквато и да е позиция. Мога да нося дърва, мога да изслушвам досадни събеседници, все още мога да вдигам тежки предмети, притежавам качества като лоялност – лоялен съм към парите. Освен това си намерих и вдъхновението. Тоест – върнаха ми го. За пореден път. Ще взема да си я вържа тази Муза на синджир, за да не ми бяга мръсницата. На нея не й пука, че хлябът е с пари...

С уважение: (не се чете)