Пръстите са свикнали да дърпат конците. Правят го много умело, дори възбуждащо. Понякога потреперват неволно, но това също е хубаво. Куклата тогава танцува грациозно, сякаш е жива. Сякаш. Под звуците на чан-чан и тромпета.

Куклата е тъжна, когато тя не дърпа конците. Куклата тогава не е кукла, а парцал. Лежи си на сандъка и не мърда. Може да я местят, може да я подритват, но на нея не й пука. Всъщност тогава всичко й е през шевовете. Тъжна е, но никой не го знае и значи няма никакво значение.

Господаркатанамарионетките продава куклите, като определя цената според клиента. Ако някой й е симпатичен, дори му подарява от тях. А на тъпаците по-скъпо.

Какво мило кученце! То се движи лесно, няма много конци, подскача и някак смешно си върти опашката... Искаш ли го, ел кариньо, ще ти го подаря, но да го пазиш. То е от послушните.

А, виж, тази чебурашка, тя е по-различна. Малко е капризна, но пък иначе отговаря на всяко подръпване и може да се усмихва. Чакай да ти покажа как става. Едното краче напред, другото зад него. После с показалеца превиваш вратлето надолу, поклон, такааа. Бравос. Аплодисменти. Нали е интересна тази чебурашка, нали?

А този цыпленок не се продава. Той е любимецът на господарката. Пък и е много привързан към нея. Ако го продаде, ще му се прокъсат конците, ще му изгние дунапренът от мъка и ще става само да си забърсваш обувките с него. Този цыпленок е специален. Господарката се развлича с него през дългите си самотни нощи. Защото тя не може да спи. Много й е самотно, за да заспи. Пък и лятото свършва вече, как да заспи! Трябва да продаде всички кукли, иначе ще си останат да лежат върху сандъка унили и без обич.

Господаркатанмарионетките не е нагла, като продавачките на сладолед например. Тя гледа всеки минувач в очите и сякаш го моли да си купи от куклите й. Да не отминава просто така, какво ще правят тези кукли до другото лято, как ще издържат дългата студена зима!? Случвало се е. Всяка есен тя се връща там, където живее с марионетките, носейки замислено сандъка, а на дъното му се въргалят с отпуснати конци кученца, жирафчета, чебурашки, щраусчета и буболечки... Случвало се е и тогава тя се прибира там, където живее с куклите, вади ги от сандъка, разплита оплетените конци и ги нарежда срещу себе си. Гледа ги. Цяла зима гледа безжизнените им крачета, крилца и главички. Не мърдат. Искат като че ли да й кажат нещо. Но са и обидени, и прекалено далече от ръцете й... Не мърдат.

Господаркатанамарионетките погледна нагоре, за да се увери, че след минута ще мръкне съвсем и започна да събира куклите от поставките, на които висяха. По улицата нямаше никой. Вятърът въртеше прахоляка и листата все по-бясно. Стана студено и господарката потрепери. Подреди куклите, най-отгоре сложи любимия си цыпленок и затвори капака. С щракването на закопчалката лятото свърши. По улицата наистина нямаше никой. Хей, хораааа, къде стеее?

Един конец вдигна сандъка, който тя държеше в ръката си. Вторият задвижи левия й крак, а третият – десния. Последният конец изкриви устата на господарката в слаба усмивка. За последно погледна към брега, където вече беше станало черно и страшно. И конците я поведоха натам, накъдето я водеха всяка есен... Всяка есен, майка му стара...