Вървяло си Еженцето по тревичката и си пеело:

- Вървя, вървя по тревичката и пея си, пея си аз, вървя, вървя по тревичката и пея си, пея си аз! Вървя, вървя по тревичката и пея си, пея си аз… А! Шосенце! - възкликнало Еженцето, когато стигнало до шосенцето.

- Какво пък толкова - рекло си то и продължило. - Вървя, вървя по шосенцето и пея си, пея си аз, вървя, вървя по шосенцето и пея си, пея си аз…

Слънчицето препичало пролетно неистово и асфалтът се топел от страст.

- Тупур, тупур - правели малките жизнерадостни крачета, устремени към отсрещната канавка.

- А - казало Еженцето, когато стигнало средичката на шосенцето и погледнало наляво - джипче! … Ами какво пък толкова…

- Джип-джип - рекли гумичките на джипчето, когато преминали право през Еженцето.

Еженцето тогава спряло да пее и да върви, защото вече не можело да пее и да върви. Вече не било в състояние да прави нищо такова.

Човечето в джипчето продължило да кара по шосенцето, защото така трябвало и си мислело за бензиностанцийката, където ще спре за малка почивчица.

- Напред, напред по шосенцето карам си, карам си аз - свирукало тихичко човечето и намествало слънчевите си очилца.

Докато стигнало до бензиностанцийката, преминало още право през едно краставо псе, което подскачкало през шосенцето и си тананичкало: „Псе краставо съм аз, нощем вия с пълен глас, мръсно помиярче съм аз, късам се от глад, в сърчето ми е зимен хлад!“. (Били му избити предните зъби, затова не можело да казва Ц, а вместо това казвало Ч.) Също така човечето преминало и право през едно врабченце, което пърхало над шосенцето и си чуруличкало: „Пърх, пърх в небенцето, пърхам си, пърхам си аз…“

Накрая човечето спряло на бензиностанцийката, отворило вратичката и слязло, защото така трябвало. Отвън погледнало гумите и решетката на джипчето и казало на глас няколко лоши думички за Еженцето, псето и врабченцето.

Ненадейно не щеш ли изневиделица като на шега хей така от раз, сякаш това се случвало всеки ден, пред човечето застанало едно друго човече с пистолетче в ръчичка и проговорило:

- Помниш ли ме? Запомни ме, друго не ти остава!

Човечето от джипчето загубило ума и дума. Зяпало дупчицата на пистолетчето омагьосано и не знаело изобщо какво да отговори, а когато се сетило, вече било късничко.

- Бум - полетяло куршумчето и го плеснало право в разтревоженото му челце.

Човечето повече не се качило никога в джипчето си, защото вече не можело да прави такива неща. Изобщо. Не.

Тогава над него прелетяло едно ангелче, дегизирано на лястовичка, хванало в човчица душичката му и я понесло право нагоре. Носило, носило и нищо не пеело, защото не можело - в човчицата си носело душичката.

- Брей, че високо! - казала душичката учудена, когато видяла колко високо я е вдигнало ангелчето-лястовичка. - Ама аз какво правя тук? Нали щях да пия фанта на бензиностанцийката… Е… какво пък толкова, щом така трябва…

Душичката помърморила още мъничко, а после запяла една песничка за безкрайността на времето и красотата на Вселената.

А после… После нищо не се случило, както обикновено. Нищо, освен дето едно човече скочило от моста, друго се обесило, трето също било плеснато от куршумче както човечето с джипчето, някакви други човечета били взривени на съвсем малки парченца с бомбичка, та после се наложило да ги сметат и да ги насипят в чувалчета и т. н. И т. н.

От земята накъм небето настанал проливен душевалеж. Всички душички отивали горе, за да им прочетат правата и да ги разпределят по направление. Или нещо такова, де да знам вече…

- Брех, мама му стара - казал привечер Творецът на всичко видимо и невидимо, когато му докладвали статистиката за деня. - Много смърт има по този свят, многооо…

Не, не казал така. Казал:

- Брех, мама му стара! Не смогваме да ви преглеждаме за въшки на входа бе, ей, калпазани!

И така не казал. Всъщност думите Му били:

- Хубав топъл пролетен ден! Да му се не надяваш просто!

Или нещо подобно…