Направили сме си и часовници. Въобразяваме си, че знаем колко точно траят тези мерни единици. За най-големия ми проблем обаче часовниците нямат отговор. Защо когато съществувах в онази епоха преди пубертета, времето течеше толкова бавно, понякога дори сякаш беше спряло и образуваше огромни локви? И защо днес, когато вече преминах трийсетте, стрелките на часовниците се въртят като обезумели, а годините се изнизват като мигове и не мога да си поема дъх? За какво служат часовниците, щом не могат да ми отговорят на тези въпроси? Напълно излишни машинки.

Загадката се състои в това, че десетината години на детството са много по-дълги в съвсем буквалния смисъл на думата от целия останал земен живот. И понеже още няма изобретен уред, с който това мое твърдение да се докаже, а всички можем да се убедим в него от собствения си опит, излиза, че единственият достоверен и благонадежден уред за измерването на времето е човешкото сърце. Не ви ли се е случвало да се вслушате в тиктакането на сърцето си и изведнъж да попаднете отново там – във вълшебната страна на детството? И отново вършите всички онези приятни неща. А те са толкова много, че никога няма да ви омръзне да се връщате.

Аз дори не знам в коя точно част на вълшебната страна ще попадна, когато се връщам там. И това също е част от удоволствието. Не подозирам какво ще правя този път – ще стрелям с прашката, ще се къпя в реката, ще ходя да гледам влака и да слагам гвоздеи на релсите, ще си майсторя палатка, ще гоним топката с тайфата, ще обучавам кучето да дава лапа, ще падам с колелото, ще чета списание “Дъга” и после сам ще съчинявам истории с космически кораби, ще се катеря до върховете на дърветата, ще се бием с някой приятел или ще кроя планове да срещна онова момиче... Толкова много места, минути и настроения има там, че не знам дали ще мога да ги посетя всичките. В “Дъгата” имаше една поучителна история за момченцето Дарко. То си имаше вълшебна шапка и копче, с което да я управлява. Завърта копчето и желанието му е изпълнено. Моето желание е да успея да се върна във всеки един от онези безкрайни мигове.

Още когато бях на осем, си измислих една игра. Забелязвам, че мигът е щастлив и че мястото, където съм, е красиво и си казвам: ето това трябва да го запомниш, ето този момент го запечатай, защото ще ти потрябва! Понякога работи. Някои от запечатаните мигове са точно от тази игра. Само че не мога да ги различавам – кои съм запомнил така и кои без да си налагам... Времето и паметта си имат свои закони. И ние ни най-малко не ги разбираме.

А днес моят собствен деветгодишен наследник най-безславно се прибра по никое време. Някаква бабка и някакъв старец им се разкрещяли, че този двор не им е игрище, че ще им вземат топката, че ще извикат полиция и че ще ги научат те тях, калпазани с хулигани. Идваше ми да отида там, да им се изплезя и да продължа да ритам топката заедно с децата... Тези хора наистина са остарели. Душите и кожите им са се смачкали и съсухрили, сякаш никога не са били малки сладки бебчета. После ми стана смешно. Някога, много отдавна, когато нашата топка попадаше в двора на един такъв безцветен съсед, той я вземаше и я срязваше пред очите ни най-свирепо. В тази славна война изгубихме много топки. Такива хора не биха разбрали моята теория за времето. И аз не съм сигурен дали те изобщо са били живи. Дали са съществували наистина? Защото как човек ще разбере, че е жив, ако не се опита да осъзнае времето? Ако не се опита да го погледне отстрани?

Носталгия се нарича тъгата по място или време от миналото. А детството ми е част от настоящето, защото е живо там вътре в мен. И значи това не е носталгия и не е тъга, а просто начин да гледам на света. Целта на детството е никога да не свършва. Хората със свършило детство са нещастни. На тях винаги им е студено и нямат с какво да се сгреят. Зъзнат, тракат със зъби и гледат изплашено. “Щом студено ми стане, да мога да си взема от детския огън”... Толкова е лесно – завърташ копчето и отново си хлапе.