И само създаваме, значи, работа допълнителна на ангелите си, не ги жалим, че и те имат нужда да си отдъхнат понякога, че и да се порадват на това онова. Не. Вместо това ги караме да бдят над нас денонощно, да ни предпазват от бедите, които нашите усложнения могат да донесат и да се трепят да ни спасяват. Щото колкото и да се дърпаш от спасението, то може и да не ти се размине. А забелязали ли сте, скъпи мои събеседници, че понякога страшно силно желаеш да ти е просто, а не се получава?

Ето аз например забелязах, че съм написал някои глупости предишните дни. И защо? Да ме пита човек. Ми и аз не знам. Щото съм бил в някакво умозрително настроение и навън дъжд не е валял, от което и умственото ми объркване е настъпило, и всичко усложнил съм. В изблик на такова объркване вчера съм написал, че какво, видите ли, щяло да стане, ако преди години не се било случило еди какво си на моята личност, ами еди какво си. Тоест, поставил съм коня пред каруцата. Честно, чудя се с какъв акъл съм изпраскал това изречение. Но изпрасканото си е изпраскано и назад да се върне то не може. Смях да те напуши – ако Ева не беше се подвела по акъла на влечугото, то нещата щяха да се развият по-иначе... В този силогизъм обаче липсва логика. И дори метафора няма. Чиста проба излагация. Че то тия изречения и за голямото ми дете не са актуални. Аз да ви призная логиката много не я признавам за наука, математиката също, но понеже се опитвам тук да пиша свързано, използвам тези думички за свръзка между отделните си мисли. По чувствата си падам най-вече. И чувствата ме подвеждат да използвам нелогически изречения като това “ако еди какво си”. Чувствата довеждат човешкото същество като такова до противоречия. А в противоречията е скрита енергията на Вселената. Противоречието е бомба.

Та ето значи какъв объркан словоред се е получил – ако се беше случило еди какво си... Редът на съдбата ти бил един, а ти го разглеждаш хипотетично като друг. А представете си сега, че лаборантите в Церн вземат, че ускорят нещо, може и някоя опитна овца да ускорят, и открият тия симпатяги, че теорията на струните наистина потвърждава съществуването на паралелни светове. И тук била овца, а там в паралелния - коза. И в тези паралелни светове се е случило на твоята личност съвсем не това, което й се е случило в този, видимия от нашите прости очи свят. Тогава какво правим, питам аз? А? Продължаваме да вярваме на метеоролозите ли? Слагаме си очила за струнно виждане? Или преосмисляме цялото си досегашно нещастно битие? (Ще ме прощавате, ама малко бъркам понятията БИТИЕ и БИТ.) Та преосмисляме или не преосмисляме? Това е проклетият въпрос на нашето време. Щото ако не преосмислим, какво излиза? Че нищо не е преосмислено и хората напразно частици са ускорявали. А ако преосмислим, тогава ни чакат такива неимоверни висоти, такива струни, такъв постоянен дъжд в някой от паралелните ни светове, такава простота, такова отсъствие на тероризъм и финансови кризи, такова присъствие на Големи Андронови Колайдери. Че по-неимоверни няма накъде, брат.

И изобщо – съвършенство и хармония, равновесие и забрана на телевизията.

Щото като преосмислим битието си, ще знаем как да постъпим с паралелното си съществуване, където сме съвършени - срещаме само любими хора, не страдаме от алкохолизъм и безработица, не се зверим на ближните си, не изпитваме завист или похотливост, не гледаме телевизия, не крадем, не лъжем и не убиваме, не се страхуваме от лошите, защото ги няма, хапваме си вкусни неща на вечеря с Твореца на всичко видимо и невидимо. Ами ако в тези паралелни светове сме още по-пропаднали, отколкото в тоя, видимия с невъоръжено око? Ами щом световете са няколко и са паралелни, значи може в този отдясно да сме съвършени и красиви като лебеди, а в този отляво да сме истински свине. Пълна циклофрения, брат.

Хе-хе, казах си в този момент. Ти, Николай, съвсем започна да спекулираш с хорското доверие и по селски го удари през просото. Станах, налях си половин чаша домашно червено винце, допълних чашата с газирана вода, взех шепа бадеми и седнах да огледам написаното дотук. Нито дума за това как е минал денят ти, нито ред за чувствата и усещанията ти, докато стоиш на поста... Не споменаваш тежи ли ти нарядът, охраняваш ли добре зачислените ти богатства. Нищо! И половина! Не бива така. Започнеш едно, прехвърлиш се на друго и хитруваш. Бягаш от конкретиката. А това читателите веднага ще го усетят и ще ти теглят една. И ще захвърлят непретенциозното четиво. Какво пък, нека сторят тъй, както им повелява сърДцето. Аз ли ще ги спра? И какво е това очакване от моята личност? Да не би да съм се заел да забавлявам или развличам уважаемата публика? Не говоря за събеседниците си. Те са други човешки същества – като такива. С тях да се разбера мога, а с публиката не мога. Щото нали това е човешки разговор. Не е публичен.

А вие, събеседници, имате ли някакви желания?

- Имаме, Фенерски, имаме. Продължи от там, където беше стигнал преди. За паденията си, за въведението си, за онази книга, от която вдигна температура. За чудесата в животеца ти. За това разкажи. Останалото също ни се нрави, затова можеш и с него да продължиш. Изобщо, Фенерски, както те влече, така продължи. Ние ще четем и ще си събеседваме с теб.

Е, хубаво, ще продължа. Знаех си, че мога да разчитам на вас. И ви обичам. Радвам се, че не ми оставяте място за избор. Защото ми омръзна да избирам. Избирай, избирай, ежедневно и ежечасно, като някакъв полупроводник. Хаоса или космоса, тялото или душата, формата или съдържанието, небето или земята, черното или бялото, любовта или обичта, диалектиката или триалектиката, Големия Андронов Колайдер в Церн или спокойната селска идилия, вкусната храна или безвкусната, червеното хапченце или синьото, световната финансова криза или световния нефинансов тероризъм – човешкото същество като такова винаги трябва да избира. А не може ли да не избира? Искам просто по човешки да не избирам. И никой да не избира вместо мен. Ще ми се да няма предпоставка за избиране. Да отсъства понятието избор от езика. Така да е устроено всичко, че да постъпваш правилно, без да си поставен пред дилемата или или. Щото понякога и да избираш, и да не избираш, “ти си избраният”. А Големият Андронов Колайдер например е уред за разстрелване на часовници. И той няма избор. Дядо му е бил Колайдер, баща му е бил Андронов, а той е Голям. И никакъв избор не са му оставили. Казали са му ти, Големи Колайдере, ще ускоряваш, каквото ти сложим за ускоряване и ще разстрелваш часовници, без много много да знаеш. Ние тук в Церн нямаме избор. Затова и ти ще си мълчиш и ще слушаш. Пък каквото докажем, докажем. Все нещо ще бъде доказано. Не знам на вас, но на мен ми става жал за Колайдера. Затворен там под земята, напичан, продухван отвсякъде с какви ли не частици. Поне да му разрешат да се опита от козата да направи овца. Това би му било по сърДце. Но не. Жестоки са тези лаборанти, мамо, казвам ти. Жестоки са и на никаква горест не са способни. Ускоряват, ускоряват, а за бедния Колайдер хич не им дреме. И дори взели, че написали рап песен за ускоряването. Нахалници! Аз като стоя на пост да не би в песни да възпявам това? Не, не го възпявам. Нито се хваля вижте ме, на пост стоя. Стоя си тук и си стоя. Криво, ляво, няма значение. А те зинали та ревнали вижте ние тук ще ускоряваме, а плюс това и Вселената се разширява, затова песен ви съчинихме и ще ви я изпеем.

Е може ли, питам аз, хем да се разширява Вселената, хем те самодоволно да ускоряват частици някакви? Не знам дори какви, не казват, значи, в тайна крият всичко, поне да кажеха такива и такива частици, а те не та не. Частица сиренце бри ускоряваме, частица патлажданче фондю, кожичка от агънцето с една полепнала по него трохичка мащерка ускоряваме, едно друго, квото падне, брат. И ти да дойдеш, и тебе ще те ускорим! А вместо това си мълчат, гадовете! Да не кажа че се съмнявам в морала им, но виждам голямо противоречие в това, че хем Вселената се разширява, хем те ще ускоряват. Ами часовниците? Тях защо ще разстрелват? Това вече на нищо не прилича! Те тия часовници не мерят ли точно времето на тази планета? А? Вас питам! Мерят ли го или не го мерят? Щото ако го мерят е добре, всичко е измерено и си стои такова, а ако не мерят, щастието ни ще бъде пълно и времето ще си стои неизмерено. Ама не. Ще ги разстрелват! Не, помислете, не е ли безумно да разстрелват часовниците! След това ще се опитат да сглобят от парченцата нещо и ако успеят, ще кажат да, има Творец на всичко видимо и невидимо и ние доказахме това, а ако не успеят да сглобят нищо, само ще се чудят защо волята на Твореца е да не могат да го сглобят и те нищо да не могат да докажат на практика. Щото то разстрелване, разстрелване, ама понякога да сглобиш нещо е изключително тежко.

Деветият ден от началото на стоенето на пост преди Рождество Христово лето 2008 премина съвсем спокойно, слънчево и благодарно. Дори дъжд не заваля, а така ми се искаше. Но понякога човек няма избор и това е най-ценно от всичко!