Софийски хроники

Вървя. Внимавам и псувам.

Вървя по софийските улици. Внимавам идиотите с колите да не ме прегазят и ги псувам, защото знам, че те също ме псуват. Те ме ненавиждат заради моята възторжена пешеходност. Те копнеят, желаят неистово, виждам го в кръвясалите им очи зад стъклата, да забият с около двеста и осемдесет километра в час тъпите си железни сандъци в крехкото ми тяло. Аз съм хлебарка, която ги гнуси и дават мило и драго да ме смачкат. Затова внимавам. Наострил съм всичките си сетива като Винету. Понякога, в моменти на отчаяние ми идва да застана насред пешеходната пътека, гордо да вдигна глава и като Къци Лафазанов преди години да се усмихна и да изкрещя сервилно като на стар приятел: Хей, господин идиот-ненормалник-тъпак-зад-волана, вие сам ли ще се постараете или аз да взема да се изхакам под колата ви? За да е по-красиво, мога да скоча право ей тук в тази локва, а вие после джаста-праста, знаете си работата!

Какво още правя в София? Спортувам. Активно практикувам шантавия спорт фейсспотинг. Из улици, трамваи и квартали се взирам в лицата на хората. Опитвам се да преброя и събера възможно най-много лица. Обичам лицата. И съжалявам, че не успявам да уловя всички в мрежите си. Когато вечер остана сам, ревизирам улова си. Повечето лица са красиви. Красиви със своите бръчки, пъпки, несъразмерности, изкривявания, красиви в своето страдание, красиви в своята затвореност. Непроницаеми, зачетени във вестника, угрижени, патинирани от безсилие и стогодишна мъка, умни, секси, глупави, секси-глупави, отвратително красиви, високомерни, лицемерни, неизмерими, лица с дълга история, девствени лица… Добри лица. Фейсспотингът е изморителен спорт. Но пък доставя извънредно удоволствие върху натоварваните мускули.

Страшно занимателен е фейсспотингът в която и да е типична градскотранспортска ситуация. Тъкмо се опитвам да отгатна лелката с пазарските тобри край мен за внучето си ли мисли, за странните звуци у съседите снощи, или за изгубената си младежка любов, когато така близкият на сърцето ми мръсен трамвай забива спирачки със зверски трясък и вратите му с гръм се разтварят, за да пропуснат навън и навътре поредните лица.

А сред лицата, нахлуващи през последната задна врата, ярко се открояват две ледени муцуни. Избирани са с конкурс. Две великолепни муцуни, които нагло се провират навътре, безсрамно вадят отнякъде жилетки с надписи “КОНТРОЛА” и ги нахлузват на гърбовете си. Много са бързи. Убиха ме. Страшни са! Ей, хитреци такива!

Следва диалогът:

- Господине, трябва да платите глоба!

- Ама защо да плащам, кат имаме билети? – човечецът и жена му говорят на мек диалект. Край краката им са струпани пътни чанти.

- Този билет е невалиден. Десетте талона с намаление важат само за едно лице. Нямате право двамата едновремено да ползвате билети от една поредица.

- Това не го знаехме. Никъде не го пише.

- Не ме интересува. Глоба!

- Защо да ви плащам? Имаме билети!

Всички наоколо очакваме развръзката с неприкрито любопитство. Като кокошки сме. Сервира ни я едно вряло и кипяло в обществения транспорт лице. Дама на средна възраст със самочувствие, което издава софийско жителство и изпилени нерви, се намесва, за да защити пътниците:

- Хората са си перфорирали билетите! По-евтини са с 10 стотинки! Каква глоба! Я ги оставете намира!

- Госпожо, не се бъркайте! – тези са непоколебими.

- Защо да не се бъркам! Я ги виж ти! Да си вървите по пътя и да оставите хората! А другите си мълчите! Ако бяха цигани, щяха да се защитят помежду си! А ние все си мълчим и затова винаги ни прекарват! Мълчете си бе, мълчете си! По-зле сме и от циганите!

Ние, останалите, засегнати от сравнението, почваме да се пробуждаме. Дочуват се викове, отправени към двамата професионалисти да си тръгват. Добиваме смелост. Тук-таме някой псува. Контрольорите този път срещат съпротивление. Още десетина пъти повториха мантрата за глобата, а на следващата спирка набързо се изнизаха навън с празни ръце и смутени представи.

Градският транспорт е приключение. Вътре в трамвая сме си толкова близки, че дори можем да се караме, да се питаме това и онова, да обсъждаме политиката и сериалите. Сякаш сме семейство. Трамваят сближава хората не само физически.

Какво ми се е искало да направя последно в трамвая? Да кажа твърдо в лицата на един страстен фентъзи читател и две женски, че това дето си седят невъзмутимо, докато край тях едно прегърбено бабе едва се държи на краката си, е най-тъпото нещо, което напоследък съм виждал. Иска ми се да им заявя, че няма да могат да се правят цял живот, че не забелязват какво става край тях. Че някой ден ще им се наложи да се огледат. Младежът ще трябва да вдигне поглед от страниците на “Ерагон”, щото драконите са едно, а немощните крака на неговата баба са съвсем друго. Той може и да се носи върху крилете на дракона за няколко платени мига, но старицата безплатно е носила на гърба си него и родителите му. И ако той в това бабе не вижда своята баба, значи никакви книги няма да помогнат.

Разни такива душеспасителни мисли прехвърчат напред назад из трамвая. Лицата на всички участници, съучастници и заподозрени вече са събрани в раницата ми. Гледам през прозореца как други лица бързат, бързат, а не се сещат, че земята се върти точно в обратната посока и всъщност стоят на едно място. Много си падам по такива банални изречения. Внасят ми някаква яснота. Точно в този ясен миг някъде отзад се дочува: “Елате да седнете!” Обръщам се. Красиво момиче отстъпва мястото си на възрастен господин. Такива сме си. И добрички, и лоши, и всички сме в трамвая. В един и същи трамвай. Няма начин, така се налага.

Какво друго правя, докато съм в София? Чета. Надписи, реклами, табели, всичко наред. Тези, дето живеят тук, не ги забелязват, станали са част от пространството им и затова не ги четат. Пространството за мен е ново и ме предизвиква да го завладявам. Затова чета. Четенето ми е любимо занимание от най-ранна възраст. А улиците на този град са като книга. От кой жанр е София? Ами различните глави на книгата са в различни жанрове. Ако трябва София задължително да се определи, то тя е разновидност на science fiction с инициали SF.

Кирливата и уморена “Надежда” например е страхотен балкански трилър, който през ред предизвиква смях до сълзи. От двете страни са струпани павилиончета, магазинчета и хамбарчета, кал, неугледни сгради, ръждясала ламарина край нова алуминиева дограма. Над ламарината пише “Всичко по 1, 2, 3 и повече лева”, а над дограмата се мъдрят инициалите на Дона Каран Ню Йорк. От другата страна на дограмата те предизвиква следващият чудесен надпис: “Пране на килими! Промоция!” Ако знае кралицата на Седмо авеню, ако подозира само в какво съседство и с каква невероятна визия се предлагат нейните инициали, ще си умре от смях. Ха-ха.

Четивото в централната част е по-модерно. Графитите, маниашките призиви, написани с блажна боя и предупрежденията приближават кварталите тук към магическия реализъм и екшъна. Най-любимото ми изречение от всички е дописано съвсем наскоро върху Народната библиотека от страната на Университета. Запазвам правописа: НЕ ЩЕМЕ НИЙ ЕВРОПА НЕ ЩЕМЕ НИЙ ПАРИ ИСКАМЕ РАКИАТА НА СТАРИТЕ ЦЕНИ! Еваларката, батенце! Вие избихте рибата! Направо яд ме хваща, че не аз съм написал това изречение. Зад вас съм, пичове – не на акциза! Долу ръцете от ракията! Тя е свещена и само ще я оскверните с порочните си европейски ръце.

Ами това е засега. До следващото ми идване остават две седмици. Надявам се да се видим с всички вас лице в лице. Личност и лице са от един корен.